Оскар на Сфумато думаше...

Оскар на Сфумато думаше...

Анализи

Мнения / Анализи 22 Views 0

ПРОЛОГ

Преди много години един луд художник отрязал ухото си. И нарисувал картини, които никой не купувал.

После художникът си отишъл, а неговите картини започнали да стават популярни. И станали толкова популярни, че през 1990 година неговата „Портрет на д-р Гаше“ се продала на търг за 82,5 милиона долара. А към днешна дата по мнение на специалистите същата тази картина е оценена на... 142 милиона от същата валута.

Художникът го знаете всички. Казва се Винсент ван Гог.

Преди не чак толкова много години един не чак толкова луд режисьор спечелил държавна субсидия, за да снима филм.

Филмът бил изпълнен с интелектуални върхове! Това Киркегор, това Кант, това Сенека, това Ницше, това Шопенхауер витаели из лентата като птичките през пролетта.

Филмът бил негледаем. И никой не го и гледал де. Минали 10, 20, 30 години, обаче, ей на -  филмът отново бил негледаем. И колкото повече остарявал, толкова по-негледаем ставал, докато накрая някой не се напил и не загубил лентата... А дигитално копие нямало, защото дигитализацията е враг на истинското изкуство.

И така останала загадка за историята - дали филмът на не чак толкова лудия режисьор не е бил шедьовър, надрасъл времето си...

Или е бил просто обикновен боклук, скрит зад отблъскващи високоинтелектуални претенции.

ПЪРВА ГЛАВА

Мислех си за това в последните месеци, наблюдавайки как у нас се завихри пореден скандал около младата ни актриса Мария Бакалова, която стана първата българка, получила номинация за Оскар за ролята си в "Борат 2".

Снощи наградите минаха. Мария не получи такава, но получи достатъчно известност в цял свят, която сега може да се превърне в трамплин за голяма кариера.

Само че това събитие не бе посрещнато радушно у нас. Бившият учител на Бакалова и мастит театрален режисьор Добчев заяви в интервю, че не успял да отучи Бакалова да играе с "по-евтиния, по-естраден маниер" и че публиката на това нещо не е публиката на "Сфумато". А после, когато думите му отекнаха навсякъде, се наложи в негова защита да излязат още една дузина мастити интелектуалци, които да допълнят картинката.

А друг стожер на високата култура у нас - Копринка Червенкова, направо заяви, че за Мария Бакалова би било по-достойно да отиде да се съблече за някое списание, отколкото да участва в тази помия (в интервю пред журналистката Лили Маринкова). И завършвайки гневния си повик, Червенкова заяви „Аз поемам отговорност за собствената си жестокост“.

Междувременно нещата продължаваха да се случват. Бакалова получи следващата си голяма роля и ще снима в Ню Йорк. Да, наградите не се случиха, но пък цял свят говореше за младата ни актриса (че и хубава).

А театърът на Добчев - "Сфумато" - стартира новия си сезон с декларация. Ето част от нея:

"Да бъдем артистична опозиция срещу популисткото фетишизиране на масовия вкус като единствена мярка; на комерса като единствена цел; на „хляб и зрелища“ като единствена философия.

Да работим за разграничаване на изкуството от културните индустрии; за реабилитиране на творбата над продукта, словото над думите и цифрите, смисъла над ползата, сакралното над профанното, възвишеното над низкото, човека като „свят в света“ – над човека като електорална единица."

ВТОРА ГЛАВА

В тази глава ще се опитам да обясня накратко какво всъщност се случва в културните среди и в арт гилдиите в България. И защо цялата история с Бакалова беше скандална за много наши сънародници. Но за мен беше просто пореден досаден епизод от ретроградността на българската културна общност...

В края на XIX и началото на XX век културата и в частност изкуството решава да се разбунтува. При това, както би казал генерал Мутафчийски, "яко да се разбунтува". И точно така се случва - за около 20 години в изкуството се появяват десетки коренно противоположни стилове и още десетки техники - импресионизъм, експресионизъм, веризъм, сюрреализъм, футуризъм, додекафония, кубизъм и неогеометричен абстрактен експресионизъм, дадаизъм.

Всичко това между 1890 и 1915-1920 година. За около 30 години изкуството преживява огромни и радикални революции.

А творците скачат срещу публиката. Публиката вече не трябва да бъде ухажвана, прикотквана. Публиката не трябва да седи мързеливо в ложите и да ръкопляска.

Не, публиката трябва да бъде гонена! Презирана! Тя трябва да преживява провокации, да бъде поставена в неудобна ситуация и извадена от зоната и на комфорт.

Тази тенденция ражда авангардизма. И той променя играта. При това драстично. Авангардизмът създава новите форми в изкуството, стопява границите между жанровете и в крайна сметка след няколко десетилетия той, авангардизмът, ще доведе до много нови направления в изкуството, сред които пост модернизма, минимализма и хиперреализма.

Какво, това ви се струва неясно? Я си вижте мебелите в офиса. Тях нямаше да ги има, ако не се бяха появили именно тези направления в изкуството.

У нас обаче нещата не текат по този начин. Първо, в началото на XX век ние все още търсим себе си. Не, че няма гениални творци като Гео Милев например (който за мен е класически експресионист), но като цяло ние не сме много по авангарда. Закъснели сме с едни няколкостотин години и тепърва имаме да изграждаме школа.

После при нас идва социализЪма. И всичко западно бива заклеймено като "упадъчно", "буржоазно", "формализъм" и "самоцел".

И тогава у нашите творци, макар и под партийна заплаха, започва да вирее тайната идея за бунт.

Така света се разделя на два фронта в изкуството - докато западната култура постепенно надживява "авангарда" и концепцията за "чисто изкуство", то у нас поколението, което ще доживее до краха на комунизма започва да проявява все по-силна алиенация в изкуството, което прави.

Така достигаме до момента, в който социализмът пада, изкуството ни вече няма цензура, но творците толкова силно са се изолирали сами в своите доброволни катакомби, щото част от новото изкуства в периода след социализма е негледаемо и неслушаемо.

При това авторите му са вече учители на следващото ни поколение. И проповядват идеи, които са присъщи и се изучават в историята на публиката от началото на XX век - "Изкуството като храм, изкуството като кула от слонова кост, достояние на малко хора".

"Когато в храма има много хора, той се превръща в дискотека" - казваше един мой професор в Музикалната академия. И призоваваше да ненавиждаме онези "нищожества с китари"...

ТРЕТА ГЛАВА

У нас всичко идва бавно.

Не дочакахме нобелов лауреат. Нямаме си и лауреат на Грами. Доскоро нямахме и бледа надежда, че ще имаме номинация за Оскар. На българин. А днес вече имаме две. На Тео Ушев и на Мария Бакалова.

Помните ли как говореха представителите на арт гилдията ни за Тео Ушев? Припомням:

"Един, който пък три месеца го гледам от това предаване. Оскар нема, но Голямото Айше ли, Сляпото Айше ли... Какво беше това Айше, оревахме орталъка."

Думите са на наш арт академик. Вежди Рашидов. Министър на културата два пъти и шеф на комисията по култура веднъж.

„Срамно стъпало. Това е срамно стъпало – ще ѝ се напомня“ - Копринка Червенкова, дългогодишен главен редактор на културния флагнам в медиите - вестник "Култура" - за Мария Бакалова.

Сигурно можете лесно да прескочите няколкото политически елемента в двете изказвания, за да разберете следното - конфронтацията между младите ни творци, които са успели да скъсат тази трагична традиция да го играят на всяка цена елитарни и неразбираеми. И техните предшественици, които го играят революционери, ама закъснели в революцията си с около 100 години.

Тази конфронтация ще продължи. Тя е заложена от трагичните обстоятелства в най-новата ни история...

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Преди време мой приятел изкара една магистратура. Във висше училище по изкуствата у нас. В София. Той се занимаваше с идеята за интерактивното образование по музика и на защитата си бе имал неблагоразумието да заяви, че би използвал всякакви канали, включително и тези на инфлуенсъри, видеоблогъри и ютюбъри, за да рекламира смисленото изкуство сред младите.

"Ако Емил Конрад ще накара учениците да се поинтересуват от "Майстора и Маргарита" на Булгаков, смело бих го ползвал" - казал неблагоразумно моят приятел.

И тогава от комисията започнали да му крещят - "Какво си позволявате? Изкуството трябва да е достояние на малцина! Това да не ви е чалга концерт!".

Край на историята...

ЕПИЛОГ

В днешно време сме изправени пред един нерешим ребус. В нашата култура има две тези. Едната е, че изкуството трябва да е непременно неслушаемо и негледаемо, защото това е "арт пюр". Другата е, че трябва да ползваме симфоничните оркестри, за да свирим с тях руски романси със солист Руслан Мъйнов.

И двете тези са малоумни. И двете тези са крайности на ненадживените ни културни комплекси.

Истината е, че изкуството трябва да е както стойностно, така и... гледаемо.

Кел файда, ако направиш нещо яко, което не може да стане достояние на друг освен баба ти и двамата ти приятели по чашка.

Там се корени и драмата с Мария Бакалова. С Добчев, Сфумато, Копринка, Тео Ушев, Вежди Рашидов и така нататък.

Проблемът е и друг. 

Вчера Мария Бакалова не получи Оскар. И това не е беда. Всичко е пред нея.

Бедата е там, че изкуството ни се преподава от ретарди, които, както казваше един мой уважаван колега, "нищо старо не искат да забравят и нищо ново не искат да научат".

Българското академично изкуство е сковано от комплекси. Особено от комплекса на късния си хилав бунт.

И за това днес е гневно. И се кара на младите. Защото на младите за тая трагедия не им дреме. И те са прави.

Аман от трагедии! Аман от назидателни кисели чичовци и лели!

...а Ван Гог е останал неразбран дълго време. Ама знаете ли защо?

Защото е бил гениален!

А не защото е припознавал чужди революции и се е карал на околните.

Comments