Когато спортистите бягаха от режима в България. Историята на Наим Сюлейманоглу

Когато спортистите бягаха от режима в България. Историята на Наим Сюлейманоглу

Коментари

Мнения / Коментари 63 Views 0

Историята се повтаря, но не непременно като фарс. Това, че спортисти от Беларус избягаха в чужбина, вече се е случвало и преди. Включително и със спортисти от комунистическа България. Случаят с беларуската спринтьорка Кристина Циманоуска и опитът за насилственото ѝ прибиране в Минск от игрите в Токио се превърна в най-големия политически скандал на изминалата олимпиада, който остави в сянката си дори подозренията и недоволството към руските атлети. В крайна сметка състезателката намери убежище в посолството на Полша, а Варшава предостави на нея и съпруга ѝ хуманитарна виза. Малко по-късно друга беларуска атлетка – гюлетласкачката Яна Максимава съобщи, че заедно със семейството си остава в Германия заради натиск срещу продемократични и антиправителствени групи в Беларус. С нея е и съпругът ѝ сребърният медалист в декатлона от Пекин 2008 г. Андрей Краучанка. Техните действия и последвалата реакция на Минск станаха повод за допълнителни искания за разширяването на санкциите срещу Беларус. Всъщност бягството на спортисти от различни тоталитарни режими е част от историята на Олимпийските игри и световния спорт от години. Сред най-известните случаи са тези на Мартина Навратилова, някои от най-големите имена в световния волейбол като Османи Хуанторена, Вилфредо Леон и Роберланди Симон от Куба, състезатели от Африка и др. В края на 80-те обаче световните медии са привлечени от историята на атлет от България, който бяга в Турция заради репресиите на комунистическото управление, свързани с Възродителния процес. Благодарение на спортните си успехи той успява да разкаже за всичко това пред най-влиятелните световни издания, а гласът му е чут дори от трибуната на Организацията на обединените нации в Ню Йорк. Каква е историята зад бягството на Наим Сюлейманоглу, какво означават успехите му за Турция и какво се опитва да направи българският режим и репресивният му апарат Държавна сигурност (ДС) с него? Обещаваща кариера и сянката на Възродителния процес Наим Сюлейманов е роден на 23 януари 1967 г. в село Птичар край Момчилград, област Кърджали, в семейство на етнически турци. Още от малък той показва сериозни спортни заложби и след няколко опита в различни направления е открит от местен треньор по вдигане на тежести. Талантът му е толкова забележителен, че той бързо е преместен в спортно училище в Кърджали, а по-късно в Пловдив. В крайна сметка е повикан и в националния отбор, воден от Иван Абаджиев. Влизането му сред най-добрите, под ръководството на определяния за „папа на щангите“ и треньор на 20 в. на България Абаджиев, бързо ускорява кариерата на Наим. Така още през 1982 г., на 15 години, той е включен в състава за Световното първенство за младежи в Бразилия, където печели злато. Това го превръща в кандидат за призовите места на предстоящите Олимпийски игри в Лос Анджелис през 1984 г., но бойкотът на страните от социалистическия блок не му позволява да се състезава. До края на 1984 г. той вече е европейски шампион, победител е на световни купи, „Игрите на добра воля“, счупил е няколко рекорда и смятан за един от най-добрите тежкоатлети в света. Заради ръста си от едва 1.47 м. получава и прозвището „Джобния Херкулес“. Всички тези успехи му насят големи привилегии като апартамент в София, нова кола и добро заплащане. Проблемите обаче тепърва предстоят и те изобщо не са от материално естество. От края на 60-те години комунистическата власт е започнала осъществяването на нещо, което по-късно сама започва да нарича "Възродителен процес". Българските мюсюлмани са заставени да изоставят рождените си имена и да приемат славянски. Кулминацията на тази държавна политика, продължила до 1989 г., настъпва през декември 1984 г., когато в страната започва вътрешна военна офанзива срещу районите, населени с етнически турци. Кърджалийският окръг е ограден от армия и милиция, въведени са КПП, в окръга не може да се влиза и излиза, телефонните връзки и пощенските услуги са прекъснати, в селата навлизат БТР-и, машини на пожарната, 1400 въоръжени мъже и допълнително въоръжени цивилни. Стотици са убити, ранени или изпратени в Белене, а властите не подминават и разрушаването на надгробните плочи с турски имена. Пред широката публика обаче процесът е представен като доброволен. Освен насилствената промяна на имената на близо 900 хил. души, репресиите включват и забрана за употребяването на майчиния език, ограничаване на изповядването на исляма, затваряне на джамии, забрани на религиозни ритуали и др. Всичко това не подминава и Сюлейманоглу. За разлика от останалата част от населението той не променя името си до края на 1985 г., когато вече е спечелил още една европейска и първата си световна титла от първенството в Сьодертале, Швеция. "До края не мислех, че и моето име ще опитат да променят. Тогава за пръв път ме питаха какво мисля за Наум Шаламанов", казва през 2011 г. пред Нова телевизия Сюлейманоглу. Това се случва при завръщането му от лагер с националния отбор в Мелбърн. Там за пръв път, по негови думи, турски, но и български емигранти му предлагат да избяга. Той обаче се завръща, а няколко дни по-късно получава и новия си паспорт, в който е вписан като Наум Стилянов Шаламанов. "Тогава ми причерня и вече реших да избягам“, казва той. Бягството и идеологическите борби Държавна сигурност е започнала да следи Сюлейманоглу далеч преди промяната на името му. По думи на Иван Абаджиев той, заедно с членове на щаба и представители на властите са се редували да следят шампиона и да дежурят пред стаята му още през 84-та и 85-та година. В България, в опит да окаже "положително въздействие", властта организира редица мероприятия, включващи спортистите с променени турски имена. "Поместено бе във в-к "Нов живот“ изказана благодарност от Наум Шаламанов за грижите на Партията за развитието на спорта в нашия окръг“, пишат от ДС в един от документите, публикувани на сайта desebg.com. Влиянието и славата на Наим са толкова големи, че е организирана лична среща между него и Тодор Живков, проведена през есента на 1986 г. Снимките от нея са използвани от всички държавни издания, а целта е същата – да се представи единомислие по отношение на "Възродителния процес". Именно в края на 86-та идва и шансът за Наим. Той вече е спечелил втората си световна и трета европейска титла като състезател на България, а подобрени от него към онзи момент са 26 рекорда за мъже и 31 за юноши. По негови думи именно срещата с Живков е спомогнала за това режимът му на следене да бъде облекчен. Така той потегля за Мелбърн, където през зимата на 1986 г. се провежда Световната купа. На място той се свързва с хора, с които е имал контакт и по-рано. Казва им, че вече е готов да избяга. Относно организацията на самото бягство информацията е разнородна – на едно място се твърди, че то е било възможно след дълги приготовления и тайна размяна на информация, на други, че е станало почти спонтанно. Това, за което няма спор, е че на вечерта след като печели състезанието в Австралия, със съдействието на представители на турската общност и националистическата организация "Сиви вълци“, Наим бяга от лагера на националния отбор и се укрива. От щаба моментално съобщават за събитията както в България, така и в посолството и пред местните власти. Започва издирване, в което се включват представители на ДС, а според някои източници и агенти на КГБ. Няколко дни Сюлейманоглу се крие и сменя една квартира с друга, а в един момент, по негови думи, в отчаянието си дори попълва документи, с които да кандидатства за американско гражданство. "Наистина ме беше много страх. На 18-19 години от такъв режим да избягаш и ако те хванат и те приберат в България не знаеш какво ще стане тогава“, казва години по-късно Сюлейманоглу. Благодарение на контактите на "Сивите вълци" новината за бягството в крайна сметка достига до турския министър-председател Тургут Йозал, който вижда отлична възможност и нарежда Наим да бъде доведен в Турция. В същото време неговото бягство става новина номер едно в Австралия и се превръща във водеща на редица световни медии. В крайна сметка след кратък престой в Лондон, където турското посолство е обсадено от журналисти, с частния самолет на Йозал Сюлейманоглу се добира до Турция, където веднага е представен от министър-председателя. Впоследствие премиерът дори го осиновява. По време на събитието той за пръв път публично говори за репресиите срещу турското население в България и ужасите по време на принудителната смяна на имената. В България службите също не стоят безучастно. Много бързо от ДС решават да бъдат разработени няколко версии и да бъде съставен план във връзка овладяването на новината около бягството. "Официалната наша версия е, че Наум Шаламанов е насилствено отвлечен, манипулиран и подложен на тотален психологически, нравствен, политически и национален натиск и терор“, пишат от тайната полиция и планират да представят образа му като на отвлечен български спортист, който иска да се върне в България и, разбира се, носи името Наум Шаламанов. Целта е това да доведе до "успокоение", свързано с провежданата политика по отношение на "Възродителния процес". Планират се още саботажи, свързани с успехите му. Открива се и дело за оперативна разработка "под псевдоним "Хамелеон“ с окраска "Противодържавна агитация и пропаганда“, утвърдена от зам.-началника на Шесто управление Цвятко Цвятков, който по-късно ще стане главен секретар на МВР в правителството на Жан Виденов. В крайна сметка спортистът променя името си на Наим Сюлейманоглу, а Турция откупува правата му срещу повече от 1 млн. долара, което му позволява да се състезава за страната по време на Олимпиадата в Сеул през 1988 г. Там той печели златния медал, побеждавайки бившия си съотборник Стефан Топуров и чупи световния рекорд в изтласкването, като успява да вдигне 190 кг. – три пъти собственото му тегло + 10 кг. - резултат, който и до днес се смята за върховен в света на щангите. След тези Игри той се поява на корицата на списание "Тайм", говори за репресиите срещу българските турци пред ООН в Ню Йорк. Историята му попада в обсъжданията на Съвета на Европа, който решава да предприеме всички възможни действия, за да въздейства върху българското правителство. В Турция атлетът е национален герой. Той печели първата олимпийска титла в страната след 20-годишно прекъсване. Наим е използван многократно за символ на кампаниите на Йозал, а по-късно и на други политици. Той печели общо три олимпийски, пет световни и три европейски титли за Турция. При оттеглянето му е определен за най-великия щангист за всички времена, а редица организации го поместват в списъка с най-великите състезатели на Олимпиада. Умира на 18 ноември 2017 г. след като е приет в болница с чернодробна недостатъчност, а в последствие получава и кръвоизлив в мозъка. Хиляди го изпращат по улиците на Истанбул, както и други турски градове. "Живях в България 19 години и имах хубаво детство. Не съжалявам за нищо след това поведение. Беше много тежък период, а хората, станали свидетели на събитията, знаят най-добре. Дори и да се върна назад във времето пак щях да избягам от България, защото турското население беше под сериозен натиск“, казва той през 2012 г. пред Евроспорт.  

Comments